Паметната плоча на Иван Владиков се намира на фасадата на дома на ул. „Иван Владиков” № 10 в кв. Галата. Плочата има размери 0, 50/035 м, изработена е от бял врачански камък, върху който с главни букви е гравиран текст: „На това място се намираше къщата, в която от 1903 г. до 1923 г. живя поборник-опълченецът Иван Илиев Владиков/1851 – 1923 г./ От ГНС”.

Иван Илиев Владиков с прякор Владиката е роден през 1851 г. в македонското селце Търлис. Когато бил съвсем малък, го пратили послушник в Зографския манастир, но той избягал от там, поработвал, където можел из България, докато станал на 15 години и заминал за Румъния. Оттам отишъл в Полша, а през 1874 г. прекарал една година в Швейцария. Свободолюбив и природно интелигентен, веднага щом се завърнал се в България, той се включил в подготовката на България за национално освобождение, формирайки групи от доброволци. Посрещнал с мъка погрома на Старозагорското въстание. Избягал в Румъния, където даскалувал, сприятелил се с хъшовете, споделял техния мизерен живот и в подкрепа на общите надежди за освобождение се записал в четата на Филип Тотю. През 1876 г. започнала Сръбско-черногорско-турската война, която станала притегателен ураган за българските емигрантски чети на Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода и те бързо наброили 1 500 души. Иван Владиков влязъл в четата на Филип Тотю, станал част от неговото разузнаване и винаги се хвърлял без да се замисля в най-опасните сражения, помагайки за победите на четата при с. Корито и при Бабина глава над Пирот. До средата на юли 1876 г. четите изминали труден боен път през видинските села и край Чипровци по посока на Берковица, близо до която се състояло едно от най-трудните сражения. През следващия месец се изтеглили в района на Алексинац близо до Ниш и там вече командването поели руски офицери.

В началото на 1877 г. войната свършила и българските доброволчески отряди били разпуснати. Само няколко месеца след това – през май 1877 г. – емигрантите отново съзряли лъч надежда за своето отечество. Започнало събирането на опълчение за поредната руско-турска война, този път за освобождението на България. Иван Владиков се записал доброволец в Четвърта опълченска дружина и след като се сражавал геройски на връх „Шипка”, при село Тича и при Котел, получил напълно заслужено орден „Свети Георги” – ІV степен. Най-накрая дошъл Сан-Стефанския мирен договор. Иван Владиков оставил оръжието, прибрал се във Варна и се захванал с мирна строителна дейност, но само за кратко. На 6 септември 1885 г. княз Батенберг обявил  Съединението на България и във Варна започнали да се събират доброволци, готови да воюват там, където обединеното отечество ги прати. До 10 септември ученици от Мъжката гимназия сформирали Сандровската чета, именувана на княз Александър І, а изпълненият с ентусиазъм Иван Владиков събрал пред дома си 150 доброволци от всички възрасти. С тези мъже Владиков преминал през цялата война, поднасяйки на обединеното си отечество победа след победа, особено след лютите битки при Лагутово и Кула. Прибрал се във Варна обкичен със слава, с медали за храброст и смели планове за живота. През 1903 г. си построил къща в с. Галата, където живял до края на земния си път. Починал през 1923 г. на 72-годишна възраст.

Когато през 1964 г. наследниците на опълченеца изградили нова къща на мястото на старата, те се обърнали с молба към ГНС – Варна да бъде поставен паметен знак, който да отбележи мястото на старата къща. През 1966 г. молбата им била изпълнена и по случай 115-годишнината от рождението на Иван Владиков на фасадата на къщата поставили паметна плоча. Няма съхранена информация за проектанта и изпълнителя на плочата. Текстовете върху нея са все още различими, но без съмнение тя трябва да бъде подменена с нова, по-четима и съвременно изработена, за да се запази споменът за поборника и опълченеца в по-чист и по-респектиращ вид.