АНТИХРИСТ - по едноименния роман на Емилиян Станев


22 октомври 2020 - зала 2 - 19:00 часа

АНТИХРИСТ - по едноименния роман на Емилиян Станев

С участието на: Елена Петрова, Любомир Ковачев, Ники Сотиров, Веселин Калановски
Драматизация и режисура: Бойко Илиев

Драматизацията на „Антихрист” от Емилиян Станев си е своего рода „лудост”, но бих казал „задължителна лудост”. В едно време на глобализация „Поучително житие на грешника и смешника Теофил за митарствата на душата му”, така нарича в началото своя роман авторът, звучи изключително съвременно, тъй като с отварянето на границите „митарствата на душите ни”, като че ли набират нова сила.

„Целта на моята книга е да покаже големите духовни ценности на народа ни.Искам да проследя онези духовни пътища на българина, които бяха пресечени от историческите обстоятелства, от робството. Занимавайки се с моя Теофил , който е представител на на духовно най-издигнатите българи от времето на цар Иван Александър, аз се занимавам с общочовешки проблеми, но в рамките на българския характер и историческата правда.Който се интересува от човешката душа, той се интересува както от днес, така и от вчера. Съвременността е без дата.” Бъдещето потвърди правотата на Ем. Станев. Нещо повече – той смяташе тази книга до голяма степен автобиографична, защото отразява черти на неговата собствена личност и много особености на съвременния човек – с „непрестанно движение, издигане и падане, светлина и мрак”.

Този СПЕКТАКЪЛ – ПРИКАЗКА сякаш се ражда от пепелищата на варварството и издига глас през времето, като към горчивината на мъдростта се прибавя сладостта на спомена. И мъдрият Теофил , и наивният Еньо, които са едно, са все от корена на Тодор Самоход, царския зограф. Но Еньо е младостта с най–дълбоките и сили и с най-пищните и лъжливи знаци. Предопределено е Еньо да чуе клепалата и рева на Янтра, да види отблясъците на кубетата на църквата и прозорците на дворците, да прозре ръждивата красота, в която живеят хората и, която долавят само всепроникващите очички на детската душа. Предопределено е Еньо да се влюби в царската дъщеря, да срещне цар Иван–Александър и да види рода му, да обикне таворската светлина, т.е. светлината на извисената духовност и на лъжливата религия, и да премине през много лични житейски патила, за да бъде преследван от онова , което довчера е обичал.

И предопределено е Теофил, обезобразеният грешник и смешник – т.е. късният Еньо, - да разкаже за себе си, да се види като малко поточе, разливало в житейски събития, в срещи, в човешка обич и омраза. Някъде у Теофил, отминат и отречен, заглъхва тихият и богобоязлив юноша, който е писал любовни стихове за царската дъщеря. А остава другият човек – да се бори със себе си, да извисява себе си и със себе си и времето. Намерил е разрешението едва накрая – когато оголва меча и замахва срещу турчина поробител, дошъл с организираността си, с фанатизма си, с дивачеството си, за да сложи край на издълбоко избухналото духовно развитие на нашия живот.

Такава е основната философска и изобразителна идея на драматизацията. Той ни поднася заедно с приключенията на Еньо по време на падането на Търновград и някои горчиви истини за народностната ни характерология. Подсказва ни творческата ни мъдрост, диалектиката на самопознанието ни, с което сме могли да се утвърждаваме и да се самоотричаме...

Партньори и приятели